Синът ми е на девет, почти е навършил десет. Когато го наблюдавам някак си се изненадвам, че това малко момче е вече голям човек - мисли, разсъждава, има своя собствен свят. Той наблюдава всичко около него, изучава го, опитава се да го научи, плаши се. Устремът му ще откриеш в големите му очи, които търсят истината живи, умни и неуморими. Така е създадена природата... Като всяко момче на тази възраст в книжките, комиксите, в детските филмчета и плейстешъна живота се изучава изцяло. За силния пол, който все още не знае, че е такъв, екзистенциалнте въпроси като „Тате, теб от стихиите коя най-много те кефи?”, смятам, че е задължителен. Във връзката с децата ни ние често игнорираме техните въпроси, не винаги им отдаваме значението, което те имат. Всъщност в такива моменти без да искаме ги лишаваме от отговор, който макар не винаги достаръчно разумен, е опита, усещането, знанието, което малкия човек търси. -          Тате, а кои са стихиите? -          Стихиите са огънят, водата, въздухът... -          Така ли, тате... -          Ами да... Огънят това е пожар, може всичко да изгори...Водата е наводнение, цунами, огромни вълни... -          Тате, а въздухът? -          Вятърът е въздуха, който се движи толкова силно, че може всичко да отнесе... Така е, това, което чувам са си стихии. Замислям се коя от всички тях ме кефи и отговор не намирам. От онова блажено време на търсене на отговори не съм си задавал може би този въпрос. Но сега трябваше да го направя. Попита ме със страхопочитание малкото ми момче. Направи го защото се беше питал вече сам. Очите му тогава бяха още по-големи, стрхът в тях се четеше. Нормално. Беше го родила любознателността... и липсата на отговор. Не, той имаше своето обяснение, беше разсъждавал, продължаваше да го прави. Не разбираше само какво се случва с нас когато стихиите върлуват. Замислих се и аз какво в тях ме кефи. Трудно ми беше да избера и сега когато се питам трудно ще реша. Една стихия не се харесва лесно. Русата главичка не мислеше така, но аз виждах трагедии. Силата на природата, която впечатляваше положително малкото момче, някак си бях игнорирал. Стихиите като че ли ме впечатляват защото те не са нам подвластни, ние хората не можем да ги контролираме. Всяка идва когато пожелае, взема това, което иска, отива си сама. В добрия случай ние сме само наблюдатели, по-големите сред нас са по-малките. Най-често се замисляме „философски” за нещата от живота. Защо сме, колко сме силни или по-точно колко сме слаби. Но сме израснали красотата на стихиите. И коя точно от тях ни харесва не можем да кажем. Към тия мисли и към тоя разговор от нашето семейно ежедневие се връщам вторачен в новините. Гледах земетресението в Япония, всеки кадър, който се клатеше 8,9 по Рихтер. Гледах цунамито, което си представях като вълна, а виждах като мътна водна маса от земя, дървета, разбити жилища, автомобили-амфибии и човешки съдби. След това гледах самолетите в Либия, сякаш трансформъри излезли от коша за играчки в детската дневна. -          Кали, виж тате, гледай, истинска война и истинска стихия. Всичко, което виждаш не е компютърна игра. Всичко това се случва в момента... -          Мамотате, вижте аз как съм оцветил рисунката. Всички цветове са истински, не си ги измислям. Те са такива, аз съм ги запомнил. Хубаво ли е?   Мислех за силата, която ни заобикаля и която не познаваме, за нас хората и за малкото ми голямо момче. То оцветяваше любимия си герой от анимационен филм. Рисуваше извън стихиите и времето и създаваше своята красота с цветните моливи на неговото детство.  

  

Браво!
написано е чудесно. За съжаление ние и децата гледаме и виждаме света със съвсем различни очи. Или пък за щастие ...

Поздрави
Руми

Благодаря, Руми.
Не веднъж децата са ни показвали, много често дори, са ни "учили" как да гледаме на света. Когато си мисля за тия неща, не се изненадвам от детските възприятия за заобикалящото ни. Това, което ме вълнува все повече е колко много възрасните са се отдалечили от чистотата в техните помисли.